По-щастливи

Невероятните учители по щастие

грижи се за детето в теб
грижи се за детето в теб

Прекрасно е да наблюдаваш как живеят децата. Те са невероятни учители по щастие и могат да ни припомнят десетки неща, които с възрастта забравяме.

Във всеки от нас живее слънчевото дете, и ако от време на време му позволяваме да поема командването, то със сигурност живота ни ще стане по-забавен, по-цветен, по-радостен, по-игрив и по-щастлив!

Детето в нас има потенциала да ни зарежда с позитивни емоции и преживявания, както и да ни предпазва от тежестта на нелекия живот, от рутината и от сивотата на ежедневието.

От гледна точка на личното ни щастие, е препоръчително да влизаме по-често в ролята на слънчевото дете и да живеем на сцената на живота чрез него.

Децата не са обременени като нас. Те не мислят и не предъвкват проблемите. Не се занимават с решаването на въпроси „на живот и смърт“. Не ровят с мазохистично удоволствие в болезненото минало. Не тъгуват за отминалите „златни времена“.

Децата чудесно умеят да живеят повече в непосредственото настояще. Пълноценното им присъствие в измерението „тук и сега“ им позволява да се радват на живота чисто и неподправено.

Забележете как децата:

– се смеят от все сърце;
– се радват когато им кажете „Време е за къпане!“;
– се наслаждават на най-обикновен сладолед;
– играят сякаш това е най-важното нещо на света;
– бързо преминават през негативните емоции и се насочват към дейности, които им осигуряват позитивни;
– живеят тук и сега свободни, необременени и щастливи!

Възрастните имаме склонността да приемаме твърде сериозно както случващото се, така и самите себе си.
Възрастните често забравяме да се забавляваме и да се радваме на живота, защото има къде по-важни и съществени неща.
Възрастните сами правим живота си безцветен, сив, скучен, еднообразен и после се чудим „Защо не сме щастливи?“

Сериозно. Огледайте се около вас и забележете с какви изражения на лицето се носим из пространството. Болшинството възрастни не се усмихват, не се смеят, не се шегуват, рядко се забавляват. Лицата им излъчват напрежение и безрадостност. Не е ли по-добре да дадем повече път на свежестта, на радостта, на лекотата, на присъствието, на усмивките, на щастието?

Въпросите, които си задавам са:

– Струва ли си да играем тази трагикомична роля и сами да бягаме от щастието си?
– Струва ли си да се взимаме толкова на сериозно, сякаш от нас зависи спасението на света?
– Струва ли си да задоволяваме егото си, като си придаваме излишна важност?
– Струва ли си да живеем по този безрадостен начин?
– Струва ли си да търпим негативните последици?
– Няма ли среден път, който да ни позволи да живеем с отговорността на възрастния и радостта на слънчевото дете?

Надежда има!

Твърдо съм убеден, че имаме ресурсите да се осъзнаем и да коригираме курса.
Твърдо съм убеден, че всеки от нас може да събуди слънчевото дете в себе си и да позволи на сърцето му да разцъфти.
Твърдо съм убеден, че тази стъпка ще направи живота ни по-щастлив! След осъзнаването идва ред на действието!

Какво правите за слънчевото дете в себе си?
Позволявате ли си ежедневно да живеете като щастливо дете?
Успявате ли да оставите възрастния за малко и да си позволите да бъдете пораснали деца?
Оставяте ли миналото и бъдещето на пауза. Прекарвате ли повече време тук и сега?

Струва си да повторя:

Децата са невероятни учители по щастие. Нека се обогатяваме взаимно. Нека опитът се срещне с вродената мъдрост. Тогава животът ни ще е повече от добър тук и сега!

Поздрави и сърдечни усмивки от слънчевото дете Цветан!

Цветан Иванов

Здравейте,
Аз съм Цветан Иванов - психолог и автор в shtastieto.com. Занимавам се активно с позитивна психология и психология на успеха. Личната ми мечта е да виждам все повече хора да живеят на върха на своя потенциал и да процъфтяват.
Желая ви приятни и ползотворни моменти в shtastieto.com.

1 коментар

Публикувай своя коментар

  • Страхотно и слънчево, и винаги е било така. Просто е достатъчно да се научим да забелязваме това. Наистина е така, хем са до нас, хем пропускаме най-важните си учители – ДЕЦАТА. И не само нашите. Както казваш „Нека опитът се срещне с вродената мъдрост” … Така си е. Благодаря ти 🙂